fbpx

“Животът прилича на сън. Всичко тук долу е лишено от смисъл.”

83-годишният Антъни Хопкинс, който вече имаше един “Оскар” за ролята си на Ханибал Лектър в “Мълчанието на агнетата”, спечели втори “Оскар” за изпълнението си във филма “Бащата” на френския режисьор Флориан Зелер. Почти неочаквана награда за актьор в здрача на кариерата си, която вече няма какво да доказва.

Антъни Хопкинс в "Бащата" (2020). Sony Pictures Classics

– Как започна това приключение за вас?

– Много просто. Беше юли 2017 г. Агентът ми Джеръми Барбър ми изпрати сценария на Флориан Зелер, за да го прочета. “Какво мислиш?”, попита ме той. “Би ли искал да се срещнеш с Флориан”. Отговорих: “Да, би било чудесно”. Флориан веднага хвана самолет за Лос Анджелис. И се срещнахме на закуска в хотел “Бел Еър”. Веднага се получи много приятелска атмосфера между нас. Накрая се прегърнахме. Открих обаятелен човек. Когато ме попита дали искам да направя неговия филм, бързо отговорих “да”. Но когато агентът ми се присъедини към нас, той ми напомни, че вече имам друг ангажимент. Трябваше да снимам в Рим филма на Фернандо Мейрелес “Двамата папи”, с Джонатан Прайс за “Нетфликс”. Бях забравил. Затова казах на Флориан Зелер: “Моля, изчакайте ме”. Държах на “Бащата”. Редовно се осведомявах от моя агент. Много се молех филмът да бъде направен с мен. Когато научих, че Оливия Колман се е съгласила да играе с мен, си казах: “Добре! Добра игра!”. Ще стане…

– Какво мислите за Флориан Зелер като кинорежисьор?

– Смятам, че е страхотен тих гений. На снимачната площадка Флориан е толкова спокоен, човечен, внимателен. Често се извиняваше, че не говори свободно английски и това ме караше да се усмихвам. Но това не му пречи да знае какво иска. Постига го с много  мекота и решителност. Тъй като това е първият му филм, залогът за него беше много важен. Но можеше да разчита на страхотен екип. Особено на оператора и сценографа. Този пресъздаден лондонски апартамент, в който снимахме, е част от снимачна площадка, сведена до стриктния минимум. Това ми напомни за филма “Любов” на Михаел Ханеке, с Жан-Луи Трентинян, Еманюел Рива и Изабел Юпер. Отново го гледах преди да снимаме “Бащата”. След това го гледах още три пъти. Красив филм. В някои отношения ми се струва много подобен на “Бащата”. Героите се развиват по същия начин в тесен апартамент, с това чувство за клаустрофобия, с тази дълбока самота и витаещата смърт.

– Как бихте описали героя си във филма?

– Е добре, той има същото име като мен. Силен мъж. Бил е инженер. Той е корав, авторитарен тип, който през целия си живот е имал навика да се налага над другите. Със сигурност е човек,  с който е трудно да се живее в семейство. И изведнъж той чувства, че губи контрола над живота си. Той ще се бори с това. Аз самият съм имал подобно преживяване. Беше много отдавна в Канада. Изпаднах в хипотермия и кръвното ми изведнъж падна. Времето започна да се разширява. Не разпознавах никого. Настаниха ме в болница. Вече не знаех къде се намирам. Това продължи само няколко часа. Лекарите ми предписаха пълна почивка, докато не се оправя. Но това преживяване остана много болезнен спомен. Да загубиш умствените си способности, дори за кратко, е нещо страшно. Истински кошмар. Вероятно използвах този спомен за филма.

– Кога бяха снимките? Преди Covid?

– Да. Заснехме филма преди пандемията. Наскоро, когато гледах отново готовия филм, забелязах един паралел, нещо като алегория между филма и планетарната драма, застигнала всички нас в момента. Защото всички сме попаднали в капан. Хората са държани възможно най-много между четири стени, за да не се заразят с вируса. Чакат да бъдат ваксинирани. А по-младите се опитват да защитят по-възрастните, като мен.

– Чувствате ли се мишена на вируса?

– Разбира се, че се чувствам. Аз съм на 83 г.! Но се утешавам, като си казвам, че имах хубав живот…

– Какво вложихте от самия себе си във филма?

– Може би несъзнателно сценарият на Флориан Зелер и Кристофър Хемптън върна в паметта ми интимни спомени. Спомням си най-вече смъртта на баща ми. Бях в болницата в нощта, когато той си отиде. Не го видях да умира, но заведох майка ми в стаята, точно след като бе издъхнал. Спомням си, че стоях прав пред леглото му. Усещах, че краката му са студени. Животът го бе напуснал. Гледах го и си казвах: “Един ден ще бъда на негово място”. На следващия ден се върнах в болницата, за да взема нещата му, чифт очила, молив, карта на САЩ. Никога не съм бил толкова развълнуван, защото осъзнах, че той никога повече няма види тези вещи. Този следобед се разходих с майка ми в един парк. Идваше пролетта. Виждах пъпките на клоните на дърветата. Боже мой! Баща ми тъкмо си бе отишъл и уф! Виждах как пъпките се появяват отново. Наблюдавах преродената природа. Проумях, че

винаги идва умиротворение, за да смекчи мъката на хората.

Състояние на вътрешен мир следва скръбта. Можем само да го приемем, да го оставим, като форма на отпускане. Дори бих казал, че има някаква епична поезия в това.

– Изкушавахте ли се за някои волности със сценария?

– Не. Сценарият беше съвършен. Това беше много силен сценарий. Подобно на пътна карта, когато има толкова силен сценарий, нямате никакво желание да му се противопоставяте. Репликите ви помагат да поемете в правилната посока. През годините и филмите, които направих, понякога съм попадал на скъпоценности. “Мълчанието на агнетата” беше една от тях. С “Бащата” беше същото. Сценарият беше толкова кристално ясен. Веднага разбрах, че филмът, който Флориан ще режисира, ще бъде един от най-добрите в кариерата ми!

– Кой е най-хубавият ви спомен от снимките?

– Всички дни бяха изключителни! Но мисля, че последната сцена беше най-паметна. Бях с Оливия Колман. Това беше трудна сцена. Заснехме първия дубъл. И не се получи. Беше странно. Попитах Флориан дали можем да я направим отново. Измъкнах се от снимачната плошадка за десетина минути. Може би половин час. Когато се върнах, екипът беше освободил студиото. Беше останала само светлината. Върнах се в тази стая. Открих отново тази маса, този чифт очила, които приличаха на онези на баща ми. И тази снимка на двете ми дъщери с мен като по-млад в щастливите времена. Всичко беше там. И беше страхотно. Казах си: “ОК! Добре. Разбрах”. Всичко тук долу е лишено от смисъл. Живеем. Умираме. Нашите дребни вещи се озовават на тавана или в мазето. Книгите ми повече няма да бъдат четени и ще бъдат поставени в кашони, които ще събират прах. В крайна сметка, това е животът. Отвъд въпросите има друг отговор, който говори дълго… Дадох си сметка, че животът прилича на сън. Цялото ми съществуване, със своите успехи и превратности, премина без да мога наистина да си припиша заслугата. Сърцето ме движеше в това пътуване, животът, и след цялото това време все още не мога да разбера какво ми се случи. Можех да бъда някой друг. Но не, всичките ми действия ме доведоха дотук… На снимачната площадка! Затова изиграх сцената, сякаш за последен път съм актьор.

– Благодарение на тази роля получихте втория си “Оскар”. Какво изпитахте?

– На 83 години наистина не очаквах да получа такава награда. Чувствам се привилегирован и поласкан от това отличие. Но това, с което се гордея най-много, е, че то ще се отрази на работата на Флориан Зелер. Казвам това без фалшива скромност. В крайна сметка, голямата изненада е именно той. Той направи първия си сърцераздирателен филм. И знам, че трябва да помним, че Флориан е човекът, който направи това възможно!/Оливие Делкроа, “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: glasove.com

error

Enjoy this blog? Please spread the word :)