fbpx

Наистина ли Джордж Вашингтон освобождава робите си?

Когато Джордж Вашингтон умира през 1799 г., една нова нация сякаш спира. Опечалените американци носят черни ленти. Църковни камбани кънтят. А в Маунт Върнън, плантацията на първия президент, посетител написва: „Всеки е засегнат, но никой толкова, колкото семейството му.“

Но така се движи историята. „Семейството“ на Вашингтон са били работещи роби. И макар да е обещал да освободи всичките, когато умре, само един от тях е освободен, а близо половината от робите в Маунт Върнън остават в робство в продължение на десетилетия. Причината е свързана със закона, брака и семейството, които не са съгласни с еволюиращите възгледи, за робството, на техния патриарх.

Подобно на почти всички заможни собственици на земя във Вирджиния, Джордж Вашингтон притежава поробени хора, които обработват земята му. Той получава първите свои роби за работа, когато баща му умира през 1743 г. При Вашингтон, едва 11-годишен по това време, са доведени десет роби, а когато се жени за Марта Къстис през 1759 г., той е закупил поне още осем.

Новата му съпруга била 25-годишна вдовица, която пристигнала с нейни собствени роби. Тогава се очаквало бащата на младата жена да предостави зестра, да даде пари, земя и други активи на новия си съпруг. Ако той почине преди нея, съпругата има право на една трета от неговото имение през остатъка от живота си. Тя можела да живее от своя дял, а когато умре, парите и активите се връщат обратно на наследниците на покойния й съпруг.

Това било направено, за да предпази една жена от бедност, ако тя стане вдовица, но въпреки че технически е неин, този дял веднага става собственост на съпруга й, ако тя се омъжи отново.

Състоянитео на Марта било огромно и я превръща в една от най-богатите жени на Вирджиния. Когато починал покойният й съпруг Даниел Парке Къстис, две трети от активите му автоматично отиват при най-големия им син Джон, който е непълнолетен. Другата трета – включително робите – по-късно става собственост на Вашингтон. Робите и всичките им деца се смятат за част от това наследство на вдовицата и макар да живеят в имението на Вашингтон и да му слугуват, технически те са на децата на Марта. Когато се женят, Марта довежда 84 роби заедно със себе си.

Вашингтон се отнася добре с робите си, според собствените си разбирания. Но той очаква от тях повече от обикновения роб, особено след като започва да използва плантацията си като експеримент за ефективност. Бъдещият президент изпробва нови техники на земеделие, внимателно следи производството на поробените си работници във връзка с добива на фермата. Той ги бичува, бие ги и ги разделя от семействата им за наказание. Вашингтон също пази безмилостно робите си да не избягат, заобикаляйки законите, които позволявали на неговите поробени работници свобода, ако успеят да избягат в съседни държави.

С течение на годините мисленето на Вашингтон за робството еволюира. По време на Войната за независимост му става неприятно от мисълта за закупуване и притежаване на други човешки същества. Но макар да подкрепя премахването му на теория, той никога не го е направил на практика. Плантацията, богатството и положението му в обществото зависели от робите. И както бе отбелязано в книгата на Ерика Армстронг Дънбар, „Никога хванат“: Когато една от робините на Марта избягала на свобода през 1796 г., Вашингтон прекара последните три години от живота си в опит да я върне насила.

По думите на историка Хенри Уинсек, противоречивите му нагласи към робството са „една от загадките на неговия живот“. Тези противоречия са и във неговото завещание. Въпреки че завещанието му съдържа нечуваното – да освободи своите роби, то предвижда те да останат с Марта до края на живота й.

Освобождаването им, пише той, „би се станало поредното непреодолимо затруднение при смесването им с негрите от зестрата, които да възбудят най-болезнените усещания… да ги освободят.“ В превод: Би било твърде сложно да освободим робите, затова вместо това те ще бъдат собственост на Марта, стига да пожелае.

Тъй като той технически не притежава робите на Марта, не казва, че трябва да бъдат освободени. Вместо това ги използва, за да оправдае продължителното поробване на останалите.

Когато Джордж умира, той притежава 123-ма роби. След смъртта на Вашингтон, Марта освобождава само един: Уилям Лий, знаменитост от Войната за независимост, който бил единственият роб, за който Джордж казва, че трябва незабавно да му бъде предоставена свобода. Но Марта не освобождава останалите – докато не се убеди, че те заговорничат срещу нея.

След поне един пожар и слух, че роб иска да я отрови, тя освобождава останалите поробени работници на Джордж около година след смъртта му. „Беше прекалено рисковано да задържиш „непоколебимите“ роби, които копнееха за свобода“, споделя тя на приятелки като Абигейл Адамс.

Но наистина ли това е била причината? Историчката Мари Дженкинс Шварц предполага, че истинската мотивация на Марта е била финансова и че тя се е грижила за поробените работници на съпруга си да извлича пари от имуществото на децата си. Така или иначе освобождаването на робите на Джордж не било толкова сложно, колкото президентът намеква в завещанието си. През януари 1801 г. те напускат Маунт Върнън като свободни мъже и жени.

153-мата роби от „вдовишката зестра“ на Марта нямали толкова късмет. Те били разпределени между децата й, когато тя умира през 1802 г. Никое от децата на Марта не освобождава повече от няколко от поробените работници или техните деца. И Марта никога не освобождава единствения поробен мъж, когото притежава, дори го завещава на внука си. Възгледите на Джордж за робството може би са напредничави, но семейството му очевидно не ги споделя.

Ерин Блейкмор, History

Превод: КРЕЧЕТАЛО

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

English Руский
error

Enjoy this blog? Please spread the word :)