fbpx

Млъквай и се подчинявай! *

* Карикатура: Бен Гарисън

Последните (цинично фалшифицирани) президентски избори в САЩ отвориха стари рани и спорове за центъра на властта в американската политическа и властова система.

Митът, че най-силният човек в САЩ (респективно, на планетата) е американският президент, продължава упорито да бъде раздухван от “свои” и “чужди”.

Истината обаче е малко по-различна.

Съдбата на американската нация (колкото и условно да е това определение) винаги се е решавала от Сената.

Всеки един американски сенатор има 10-орно повече власт в своя щат от президента или който и да е от министрите на правителството.

Затова много сенатори в американската история упорито са отказвали да се кандидатират за президент и да се превърнат от хора с реална власт в (под)изпълнители.

Но на кого?

Икономиката на САЩ, която дава курс и на световната такава (заедно с Пекин и Брюксел), има „две кули“ на управление – едната е Конгресът и по-конкретно Сенатът, а другата вездесъщата Уолстрийт и т. нар. Централна банка/Федерален резерв (ФЕД) на САЩ – сбор от частни банки, някои от които, имат право да определят основния лихвен процент и да печатат долари за американското правителство срещу лихва.

През 1913 г. след масирана десетгодишна кампания водена от Рокфелер, Дж. П. Морган и специално пристигналия за целта немски банкер Пол Варбург, се стига до подписването от президента Уудроу Уилсън на Акта за Федералния резерв на САЩ, който да изпълнява ролята на Централна американска банка.

Оттук нататък, ако остане време се чува и гласът на президента, който пък се съобразява с многобройните лобистки интереси, на международните конгломерати, с чиито пари е била финансирана кандидатпрезидентската му кампания.

Който и да се настани в голямата Бяла къща, той винаги ще е скъпоплатена марионетка, която трябва да има широка усмивка, да не закъснява за заседания и да слушка, за да си получава редовно заплатата от Уолстрийт.

Тихомир Илчев

error

Enjoy this blog? Please spread the word :)