fbpx

Истината за Мария от „Козият рог”

Мария, героиня от разказа “Козият рог” (“Диви разкази”, 1967 г.) на българския писател Николай Хайтов и героинята от филма „Козият рог” е действителна историческа фигура. Тя е дъщеря на Караиван – овчар от района на родопското с. Куклен, Асеновградско и прочутата с ненагледната си хубост негова съпруга Караиваница.

Привлечени именно от красотата на жена му, веднъж, докато Кара Иван е из планината с овцете и козите, турци нахлуват в дома му и изнасилват беззащитната Караиваница.

В следствие на гаврата с нея жената полудява. Мъжът й я отвежда в близкия Кукленски манастир „Св. Врачове” („Св. безсребреници Козма и Дамян”) с надеждата, че лековитата вода на тамошното Аязмо ще й помогне да се изцери.

Уви! Нещастната жена в скоро време умира, а озлочестеният и озлобен съпруг заживява единствено с мисълта за разплата, която предава и на дъщеря си Мария. Двамата се превръщат в яростни защитници на угнетената рая и започват да „раздават правосъдие” из северното подножие на Родопа планина (Асеновградско и Хасковско). Следва поредица от кървави покушения над турски насилници и прочули се с жестокостите си местни сановници. Властта се стъписва от убийствата и наличието на едно и също знаково оръдие при извършването им – кози рог, но така и не успява да залови отмъстителите.

Всъщност отмъстителят е един – дъщерята на Караиван, известна според народното предание като „Мария от Загоре” или „Мария – козият рог”. Заедно с уникалното си оръжие тя остава в паметта на поколения българи като свещен символ на очакваното възмездие. Ала трагичен е и нейният край. Дълго издирвана, хайдут Мария попада най-сетне в обкръжението на турските преследвачи и за да не я заловят жива се хвърля от една скала в пропастта. Предполага се, че е погребана близо до или в самия Кукленски манастир, където в края на дните си намира убежище и баща й Караиван. Преди да умре той изповядва мъката си пред игумена на манастира, като му разкрива цялата си драматична и трагична житейска история.

Доста години по-късно тази история достига и до писателя Николай Хайтов, който е родом от близкото с. Яворово, Асеновградско. Както сам споменава в края на разказа си „Козият рог” („Диви разкази”, 1967 г.), Хайтов я научава от един изгонен на времето от Кукленския манастир монах на име Аврики (Аверки). Същият е въведен в монашество от свещеника, изповядал някога и Караиван.

За разлика от повечето “Диви разкази”, повествованието в “Козият рог” е опосредствано, водено от “неутралната” позиция на неучастващ в описваните събития – един епически Аз, от чиито детски спомени изплува историята на монаха Аверки за отмъщението на Караиван и дъщеря му Мария.

Действието се развива по време на робството.

Един турчин, Дели Мустафа, насилва известната със своята хубост жена на овчаря Караиван и тя скоро след това умира. Караиван напуска селото, взема със себе си дъщеря си Мария и заживява в една отдалечена къшла в планината; разчува се дори, че е загубил ума си, та започват въобще да отбягват къшлата му.

Десет години след това намират Дели Мустафа убит, пронизан с кози рог, но никой не заподозира Караиван или Мария. С това обаче не се свършва – жертви на козия рог стават и други турци: сластолюбецът Кара Мемиш, жестокият Хюсни и двама аранути, насилниците Алишът и Меко.

Поели дъх, българите знаят, че имат неуловим закрилник. Пак засвирват гайдите и се заиграват хората. На едно хоро в Караивановото село се появява красива мома с огнени очи; така играе, че божурът пада от ухото й. Навежда се тя да го вземе и от пазвата є пада кози рог. Разпознават Караивановата дъщеря и скоро къшлата на двамата отмъстители е обградена от башибузук и сеймени. За да не попадне в ръцете на турците, Мария се хвърля в една пропаст. Караиван, надупчен от сейменските куршуми, успява да избяга. Добира се до един манастир и там става ратай. В последния си час изповядва страшната история на своя живот – как година след година живее само с мисълта за отмъщението и как упорито изтрива всичко женско у Мария, за да я превърне от крехко момиче в безстрашен хайдутин.

Мария е инструмент на отмъщението, тя е функция на чужда воля, поради което разказът остава крайно лаконичен относно психологическите є измерения. Ако от настойчивата идея за мъст и някои прояви на Караиван се очертава неговият профил, “несамостоятелността” на Мария в известна степен я лишава от характерологична конкретика.

Мария е представена от разказа в огрубената рамка на понятийната двойка мъжко–женско. В основата на образа на Мария стои травестирането – преходът между половете и преобличането. В разказа на Хайтов този традиционно комедиен топос е преформулиран – Мария се преобразява от момиче в мъж, водена не, както е обичайно, например в Шекспировите комедии, от женската си съобразителност, а от външната насилствена намеса на родителя; травестирането на Мария не цели традиционното любовно завоевание, а кървава разплата; “пасторалната” любов на Мария с овчаря става не благодарение на прикритието зад чуждия пол, а въпреки него.

Успоредна на Марииното травестиране е лудостта на Караиван – тя е привидна и отново някак по шекспировски служи на отмъщението (“Хамлет”; по същия начин както при Хамлет и Офелия, престорената лудост на Караиван дублира реалната лудост на Караиваница).

Трансформацията на Мария обаче е в няколко плоскости – от момичето/Мария в мъж, от мъжа/Мария в отмъстителя козия рог, от козия рог/Мария в кукер, циганин, просяк, или оцетар. Животът на Мария е в “насложени” чужди същности и размаскирането (обличането в женски дрехи, закичването с божур, играенето на хорото) води до смъртта на героинята. Както Мария се колебае между женското и мъжкото, така разказът задава и опозицията ангелско–дяволско.

Двата зооморфни образа, на овена и козела, и техните производни са в символно сътрудничество – превръщането на овчаря Караиван в козар е всъщност метаморфозата от смирението в бунта, от Христовата доброта в кървавата жестокост. В този смисъл любовта на Мария с овчаря ятак е опит за “регресиране”, за възвръщане предишното битие на чиста невинност. Но това е само едно от възможните разбирания на пулсиращите в творбата дихотомии.

В друг план именно “безполовостта” на Мария е нейната непорочност, огледална на Караивановата греховност (“Всичко вървяло, както го искал Караиван, но станало нещо неочаквано, което вкарало стария в смъртен грях”.). Т.е. способността за схватка със злото (турците насилници) лежи в “ангелската” лишеност от пол на Мария, способност, която сакатият с едната ръка и лош стрелец Караиван не притежава. Затова и възвишената смърт остава за Мария, а “човешкото”, профанно умиране (от треска) е съдба на Караиван.

Историята на Мария е в голяма степен история за етическото “равновесие” – героинята е с функцията да нивелира отношението добро–зло (“Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил този свят!”).

Така на смисловото й участие може да се гледа и през една митологична “решетка” – като на образ с медиаторска “разположеност” (родеещо се с митични образи “помежду, по средата” – амазонки, андрогини, хермафродити и пр.), а на Хайтовата творба – именно като на “предание”, в чиято дълбинна тъкан е залегнал примитивният порив към разрешаване на противоречивия и неустойчив свят.

Източник: znam.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

English Руский
error

Enjoy this blog? Please spread the word :)